Не ми е нужно твоето състрадание - не остана какво да кажеш или да направиш за мен. Опитвам се да бъда търпелива с теб, но, не разбираш ли, безсмислено е да настояваш. Говориш много, а казваш твърде малко, за да остана. Усилията ти са напразни - аз вече съм решила и няма да остана при скришните целувки. Любовта не трябва да се превръща в престъпление. Възнамерявам да те помоля да не ме търсиш повече, казвам аз, никога повече. Ако поне малко ме обичаш, ще престанеш да ми припомняш колко щастливи сме били, докато жена ти и детето не бяха в града.

Като картината на стената искаш от мен да бъда нежна. Молиш ме за последен път да бъда нежна. Как бих могла да бъда нежна? Не можеш ли да разбереш, че аз съм направена от болката да бъдем разделени. Не усещаш ли, когато ме докосваш, че кожата ми е стъкло, а устните ми - рани? Стоя пред теб неопитна и малка. Повдигам се на пръсти, за да те целуна. Заравям лице в яката на бялата ти риза, за да не видиш колко се вълнувам. Ще си вървя, а ти ме молиш да съм нежна... За да съм нежна, трябва да остана, а аз няма да остана. Ти каза, че един от двама ни непременно ще трябва да сложи край. Никога няма да узнаем кой го е направил - този, който обича повече, или който обича по-малко. Както и никога няма да знаем за какво е мислил другият в тези последни минути, в които стоим един срещу друг в коридора на къщата, в която жена ти и детето ти ще се приберат у дома. Тук аз съм чужда. Тук съм в нелегалност. Тук нежна може да е само картината на стената. Или пък жена ти.

Р.
27 май 2008