Сега той беше сам. Сега нямаше вече какво да загуби – тя си беше отишла. Не му оставаше нищо друго, освен да признае, че никоя друга не умее да си отива като нея. В спомените му се връщаха много жени, които си бяха отишли от него и които така и не се върнаха. Това бяха избледнели от времето, красиви лица, някои от които вече дори нямаха имена. Разплакани лица, смеещи се лица, дори присмиващи му се лица, но забравени… За разлика от техните лица той винаги щеше да си спомня нейното. Онова непоносимо спокойствие, с което тя се разделяше с нещата, които повече не й бяха необходими. Онова неистово безразличие, с което приемаше неговия отказ да приеме, че я е загубил. Онова цинично изражение, което имат само жените, престанали да обичат. Жените, които си отиват. Изморен от случилото се и от себе си, той се отпусна на особено синьото канапе и запали цигара. Загледан в пламъка, си помисли колко нелепо бе всъщност да седи на особено синьото канапе и да си пали цигара, точно както правеше преди няколко часа, когато тя все още беше тук. Беше красива есенна вечер. Зад прозореца големите планински върхове се преструваха, че са Олимп, и в наивната си игра намятаха тензухени шалове от мъгла, за да изглеждат по-достоверни. Пред прозореца тя повече от час наблюдаваше боровете по билата, обрасли като гъста брада по лицето на отшелник. Той седеше на особено синьото канапе, пушеше и повече от час наблюдаваше нея. Беше изящна – приличаше на порцеланова балерина от детска музикална кутийка. Под кафявия пухкав шал раменете й изглеждаха най-облите форми на света. Тя осъзнаваше, че е красива. Съзнаваше също, че е част от красивата гледка пред очите му. Но не подозираше колко бе красива всъщност тази гледка според него. Красива си. Знаеш ли колко си красива? – Тя се обърна, погледна го и се усмихна. – И усмивката ти също е красива.
Тя стоеше почти неподвижно до прозореца и приличаше на букет пролетни цветя, положени на перваза – първа като кокиче, решителна като минзухар, невинна като момина сълза, суетна като нарцис, самовглъбена като зюмбюл, дръзка като лале и фина, неистово нежна като фрезия. Когато отново се обърна с лице към прозореца, той не можа да се освободи от мисълта, че го е направила, не защото иска да гледа планината, а само защото не желае да гледа него. Струваше му се далечна и недостъпна. Той се изправи и се приближи до нея. С едната си ръка обхвана кръста й, а с другата улови дланта й и целуна пръстите й. Тя не помръдна. Обичам те. Много. – Тя не продума. Той постоя така няколко секунди, а сетне я пусна и взе бутилката с коняка и една чаша. Тънка струя алкохол запълзя от ръба на чашата по стената надолу към дъното. Изведнъж го обзе отчаяние. Кажи ми. Какво? Каквото искаш. Все едно какво. – Той отпи голяма глътка коняк, а тя продължи да мълчи. – Просто говори, по дяволите! Думите не могат да кажат нищо. – Тя постави показалеца си върху устните и му даде знак да замълчи. – Слушай тишината. Слушай дъжда. Чуваш ли как всъщност изобщо не вали, как просто някой плаче? Кой плаче? Тя не отговори. Придвижи се като котка – безшумно и плавно – до него и седна на особено синьото канапе. Парфюмът й се разля като стомна с вода, разбита в калдъръма от внезапно развълнувани момичешки ръце. Той не можеше да остане безразличен към това съвършено ухание, което беше пропило всичките му незабравими спомени. Големите му черни пръсти докоснаха устните й и в полумрака това приличаше на целувка. Но не беше. Тя механично го прегърна и притисна устните си в неговите. В полумрака това също приличаше на целувка, но отново не беше. И друг път попадал в капана на собствения си мозък, той възраждаше в мислите си други жени и му беше дяволски приятно. Тогава все още не знаеше, че когато отново си спомни за тях през същата вечер, няма да изпита никакво удоволствие. Той я притисна силно към гърдите си. Плътните им устни, на които се беше учил да целува. Голите им тела, на които се беше учил да докосва. Той не беше обичал нито една от тези прозрачни жени (едва след тях се научи да обича), но въпреки това обичаше да ги допуска в тъмнината между нея и себе си. Аз. Какво ти? Аз плача. Защо плачеш? Защото не съм щастлива. – Гласът й беше тих и спокоен, интонацията – равна. Сякаш му казваше нещо съвсем незначително. Той се отскубна от нея и стана от канапето. Всички жени внезапно се изпариха от съзнанието му. Остана само тя. Само думите й. Ние с теб сме като тези върхове. – Ръката й посочи към прозореца. – Изглеждаме така, сякаш сме близо един до друг, а всъщност сме много далеч. И разстоянието между нас не може да бъде скъсено. Той се приближи до прозореца и неволно погледна към планината. Върховете сякаш стояха на няколко сантиметра един от друг. Не разбирам... – Гласът му беше дрезгав и хладен. – Вчера беше щастлива... Бях ли? Той се обърна рязко и я изгледа. Обзе го панически страх от въпроса й и от това, което предстои да се случи. Нека спрем дотук, преди да кажеш, че изобщо не си била щастлива с мен. Бях. Нека спрем дотук! – Този път тонът му беше заповеден. Тя разбра – беше го наранила. Тя знаеше – когато го нараняваха, той ставаше агресивен. Двамата замълчаха и мълчаха така дълго – всеки загледан пред себе си и по-сам от всякога. Наистина ли искаш да спрем дотук? Няма значение какво искам. Само това има значение и винаги е било така. Така ли? Да, затова стигнахме дотук. Той си сипа коняк и този път беше много по-щедър към чашата си. Тя се усмихна. Кое е смешното? Просто знаех какво ще направиш. – Той я изгледа продължително, но не отговори. – Винаги търсиш утеха в коняка. Нима не разбра? В него няма утеха, има само страдание. Той продължи да мълчи и да я гледа. Изведнъж разбра, че тя ще си отиде и че той е безсилен да я спре. Мразеше да се чувства безсилен. А дали мразеше тя да си отива – това той още не знаеше, защото никога не се беше случвало. Искам да знам. Какво? Защо не си щастлива? Какво ти липсва? Нима не знаеш? Къде беше през всичките тези месеци, в които аз бях до теб и не бях щастлива? Той хвърли чашата в стената. Стъклото се пръсна на хиляди малки кристали. В стаята се разнесе усещане за коняк, за страдание. Тя остана с гръб към него. Не се обърна, дори не трепна. Той повтори: Искам да знам. Никога не си искал да знаеш. Затова се преструваше, че не забелязваш. Превърна ме в страдание. Цялата ме изпепели. Нима не знаеше, че всеки ден в продължение на месеци ме пречупваше? Нима не знаеше, че аз не съм кукла, а човек? – Тя най-сетне се обърна. Гледаше го презрително и жестоко. Той разбра, че това студено създание отдавна е престанало да обича и реши, че няма смисъл да се моли. Не беше човек, който би се молил. Не знаех, че не си щастлива. Но щом е така, върви си. И повече никога не идвай тук. – Гласът му беше равен, тих и нежен. Но решителен. От очите й бликнаха сълзи, тя грабна бързо чантата си и удари вратата след себе си. Той бавно стана и се приближи до прозореца. След няколко минути я видя на паркинга. Не тръгна. Навярно плачеше. Прииска му се да я догони, но знаеше, че не може да настигне някого, който си е тръгнал оттук много отдавна. И така – сега той седеше и наум разказваше на себе си цялата вечер. Тръгването й. Взе бутилката в ръка и изпи коняка до дъно като вода. Стана му неприятно. Питието започна да замъглява погледа му. Притъмня му пред очите. Чувстваше се така, сякаш плаче. Но той не плачеше. Не беше плакал от дете. Тихата и тъжна музика в главата му постепенно утихна. Заслуша се в тишината. И колкото повече се вслушваше, толкова повече му се струваше, че това не е тишина, нито дъжд. Струваше му се, че все пак плаче.

Р.
22 юли 2007

М-трьгваш ли.П-да.М-при него ли отиваш.П-да.М-няма значение.Важното е ,че си тьгваш от мен.П-обичам те,но не така...М-не знам аз пьк мога да обичам само по един начин,трьгвай да не караш по тьмно.П-чао.М-збогом.

mnogo mi haresa...

поздрави!