Постинг
02.12.2012 00:08 -
Капан за сънища
Автор: slynchova
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1110 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 02.12.2012 00:13
Прочетен: 1110 Коментари: 0 Гласове:
2
Последна промяна: 02.12.2012 00:13
„Възможно ли е да се влюбиш,
без накрая всичко да потъне в
кръв, сперма и сълзи?”
По струите на ноемврийския дъжд, по струните на тишината си изпращаме бели орхидеи от мъгла, които увяхват по жиците на далечните ни телефонни признания, преди да стигнат до другия. Но не защото разстоянието между нас е толкова голямо, а защото чувствата не са. Когато не сме онези вълшебните, сме такива. Обаче сега сме онези. Аз съм Лудолфовото число. Аз съм едно забравено от бога място, където всичко с теб е позволено. Стоиш пред мен и искаш да искам всичко с теб. Говориш ми, не слушам. Както обикновено наум ти спирам звука и на негово място пускам френската песен, на която понякога нощем се преструвам, че пея с един син флакон ароматизатор за въздух вместо микрофон. Правя това, защото съм луда. Не харесвам нормалните хора. Харесвам само рецидивистите. А ти стоиш пред мен и разчиташ точно на това. Ядеш мандарина в лицето ми и знаеш, че не харесвам живота си. Че харесвам симулаторите. И че ще се возя с теб на тази въртележка за идиоти, защото ми доставя удоволствие, каквото не мога да имам в истинския живот. Знаеш, че съм истинска само в тази стая, само с теб. Само наужким. Аз съм Лудолфовото число. Текила на разсъмване. Когато ме питаш „Вече не ме ли обичаш?”, аз съм „Никога не съм те обичала”. После съм примес от жасминов парфюм и цигарен дим на задната седалка на зеленото такси, с което се връщам обратно в празния град. Протеин. Съжаление за всичко, което правя. За всичко, което искам. Разкаяние. Наказание. Повече никога няма да се върна. Тялото ми се подчинява. Мислите – в безпорядък, в безтегловност, в несвяст – се връщат. При теб. Аз съм антигравитация. Антилогика. Интоксикация. Най-обикновена лъжкиня.
Притисната в мраморната стена на коридора признавам само очевидното. Събличам се, за да печеля време. Целувам, за да не отговарям на повече въпроси. Придържам се към официалната версия, колкото и да е неправдоподобна, несъстоятелна и неприемлива. Шофирала съм безцелно по улиците, докато датчикът за гориво е светнал. Той блъфира. Ако отиде на паркинка, ако двигателят не е топъл... Груба игра. Аз блъфирам. „Не е време за говорене, време е за действия. Върви.” Ям мандарина в лицето му и съм готова на всичко, за да спечеля. Не него, нито играта, а само това раздаване. Аз съм адреналин. Следи от грим по белите чаршафи. По неговите калъфки на възглавниците. Навярно по твоите също. Суха между капките на ноемврийския дъжд. Може би съм родена с късмет. Може би съм перфектната измамница. Или най-посредствена фалшификаторка на чувства. В 5 часа сутринта допускам, че всичко е възможно. Дори и невъзможното. Все още продължавам да бъда вълшебна. И се хербаризирам между розовите облаци. Милвам бледите звезди и – 3.14 пъти по-твоя от всякога – потъвам в сълзи.
30.11.2012
без накрая всичко да потъне в
кръв, сперма и сълзи?”
По струите на ноемврийския дъжд, по струните на тишината си изпращаме бели орхидеи от мъгла, които увяхват по жиците на далечните ни телефонни признания, преди да стигнат до другия. Но не защото разстоянието между нас е толкова голямо, а защото чувствата не са. Когато не сме онези вълшебните, сме такива. Обаче сега сме онези. Аз съм Лудолфовото число. Аз съм едно забравено от бога място, където всичко с теб е позволено. Стоиш пред мен и искаш да искам всичко с теб. Говориш ми, не слушам. Както обикновено наум ти спирам звука и на негово място пускам френската песен, на която понякога нощем се преструвам, че пея с един син флакон ароматизатор за въздух вместо микрофон. Правя това, защото съм луда. Не харесвам нормалните хора. Харесвам само рецидивистите. А ти стоиш пред мен и разчиташ точно на това. Ядеш мандарина в лицето ми и знаеш, че не харесвам живота си. Че харесвам симулаторите. И че ще се возя с теб на тази въртележка за идиоти, защото ми доставя удоволствие, каквото не мога да имам в истинския живот. Знаеш, че съм истинска само в тази стая, само с теб. Само наужким. Аз съм Лудолфовото число. Текила на разсъмване. Когато ме питаш „Вече не ме ли обичаш?”, аз съм „Никога не съм те обичала”. После съм примес от жасминов парфюм и цигарен дим на задната седалка на зеленото такси, с което се връщам обратно в празния град. Протеин. Съжаление за всичко, което правя. За всичко, което искам. Разкаяние. Наказание. Повече никога няма да се върна. Тялото ми се подчинява. Мислите – в безпорядък, в безтегловност, в несвяст – се връщат. При теб. Аз съм антигравитация. Антилогика. Интоксикация. Най-обикновена лъжкиня.
Притисната в мраморната стена на коридора признавам само очевидното. Събличам се, за да печеля време. Целувам, за да не отговарям на повече въпроси. Придържам се към официалната версия, колкото и да е неправдоподобна, несъстоятелна и неприемлива. Шофирала съм безцелно по улиците, докато датчикът за гориво е светнал. Той блъфира. Ако отиде на паркинка, ако двигателят не е топъл... Груба игра. Аз блъфирам. „Не е време за говорене, време е за действия. Върви.” Ям мандарина в лицето му и съм готова на всичко, за да спечеля. Не него, нито играта, а само това раздаване. Аз съм адреналин. Следи от грим по белите чаршафи. По неговите калъфки на възглавниците. Навярно по твоите също. Суха между капките на ноемврийския дъжд. Може би съм родена с късмет. Може би съм перфектната измамница. Или най-посредствена фалшификаторка на чувства. В 5 часа сутринта допускам, че всичко е възможно. Дори и невъзможното. Все още продължавам да бъда вълшебна. И се хербаризирам между розовите облаци. Милвам бледите звезди и – 3.14 пъти по-твоя от всякога – потъвам в сълзи.
30.11.2012
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 1352
