Розови залези… Ако знаеш само как ми липсват тези розови залези, когато за вечеря имахме само карамелени бонбони. Разцъфваха в прозорците на спалнята ми като въображаеми рози. 16 минути на терасата със сините кампанули. 16 от ония минути, които все си дължим. Неотложни минути, отлагани твърде дълго. Ти се преструваше, че притискаш слънцето с длан, и повтаряше „залязвай, залязвай, залязвай”, и аз вярвах, че гласът ти е направен от злато или че златото е направено от гласа ти. Тогава още вярвах. В розовите залези, в „завинаги” и в това, че надзирателите не отварят писмата на затворниците. Скоро след това разбрах, че съм вярвала в неща, които не съществуват.

Нали знаеш как понякога хората казват „Не помня откога не съм се смял така” или „Бях забравил това чувство”? Аз всичко помня. Помня датата, часа и минутите, в които едновременно със слънцето залезе и вярата ми. Опитах да забравя всичко, което си спомням. Молех се да ми позволят да те видя. Да те видя само за миг, а сетне всичко да залича, защото зная, че няма да дочакам деня да се повтори. Но всичко това е като да простреляш сянка...   Напоследък препрочитам какво си ми писал. Връщат се толкова много спомени, които бях забравила. Вместо да забравям, запомням нови и нови неща, които правят раздялата още по-болезнена. Навярно се питаш защо вече не ти разказвам истории. Любов моя, освен нашата история не зная други. Живея единствено с нея, със спомена за теб. Постоянно ми се струва, че сънувам някакъв кошмар, от който всеки миг ще се събудя, и ще се озова под клоните на черешовите дървета с теб. Тананикайки си, ще тичаме през задните дворове на къщите, ще се крием в простряното пране. Ще се прегръщаме под тежките дъждовни капки, изкачвайки с устни стъпалата към „завинаги”, докато останем без дъх. Ще ме питаш дали това е било целувка, а аз ще се смея. Ще се разхождаме по малката уличка до сладкарницата, за да си купим еклери с ванилов крем и карамелени бонбони за вечеря... После внезапно осъзнавам колко далеч от нас е тази свобода. И колко е невъзможна. Плача над белия лист и просто не зная каква история да ти разкажа.

Настъпи месецът на розовите залези, но аз не мога да ги видя. Ти също. За нас вече не съществуват розови залези. И само се питам дали надзирателите, които четат писмата ни, вдигат поглед към тези неистови розови залези, в които трябваше да бъдем заедно...

юни 2010

Ти знаеш всичко, а аз нямам нищо ново за казване, следователно - коментарът ми става излишен, но исках да знаеш, че съм бил тук и въображаемо те гушвам.

dori chetejki tvoi redove, izpylneni s tyga, na chovek mu stava toplo na syrceto..kak e vyzmojno? krasotata na dumite i na vytreshnoto ti izjivjavane e tolkova silno i vsepoglyshtashto, che sled tezi redove nastojashtijat den izglezda po smislen...