Топя перото си в мастилницата на мрака. Попивам в напоените с дъжд звезди. Пиша „обичам те”, но то не означава нищо.   Казвала съм го просто така, в отговор на нечие „обичам те” или пък, за да получа отговор „обичам те”... Казвала съм го и, само защото не съм знаела какво друго да кажа. Също и когато повече от всичко ми се е искало да е истина. Казвала съм го понеже съм вярвала, че то има силата да превърне историята в по-красива, отколкото всъщност е била. Казвала съм го, за да предотвратя раздяла. Казвала съм го прекалено рано. Твърде късно. В най-неподходящи ситуации. На най-неподходящи хора. Казвала съм го от вина. От съжаление. Казвала съм го с усмивка, почти на шега. Казвала съм го през сълзи, когато това са били единствените думи, останали за казване. Казвала съм го в пиянството си. От самота. Казвала съм го в асансьор. На летище. Над гроб. В писмо. Казвала съм го първа. Казвала съм го силно. Прошепвала съм го. Казвала съм го с нежност. С болка. Със страх. Казвала съм го като обвинение. Като обещание. Като оправдание. Като молба...   Тази нощ „обичам те” означава нещо. Толкова е истина и толкова искам да ти го кажа, но никога няма да мога да ти го кажа. НА ТЕБ.

Септември, 2010

Поздрави.

Той може би знае,може дори да те разбере.Може докато е слушал шумния ти телефонен разговор,да е мислил дали може да те обича и дали може да ти го казва точно НА ТЕБ

Аз пък мога да ти кажа, че те обичам заради това, което чувствам, когато те чета. И така.