Постинг
08.02.2012 21:36 -
Денят на Алиса
Автор: slynchova
Категория: Лични дневници
Прочетен: 484 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 08.02.2012 21:41
Прочетен: 484 Коментари: 0 Гласове:
2
Последна промяна: 08.02.2012 21:41
„Огледалата сънуват цял ден.
Сънуват нас.
Сънуват ни от другата страна.”
Ерих Мария Ремарк
Навън пролетта наливаше щедро жълто и зрееше ненаситна в едрите цветове на нарцисите. Били сме, без да знаем това, новобранци в любовта. Устните ни, безвкусни от всички минали целувки, се допираха съвсем неопитно. Телата ни, любени и разлюбвани толкова много пъти преди, бяха озверели като нарцисите в градината, когато се докосвахме. Не знаехме нито какво правим, нито как се прави. Не знаехме дори, че не знаем. Той навярно се е досещал, че съм луда. Така и не разбрах. Не разбрах и стиховете, които ми рецитираше, прехапал стръкче трева между снежнобелите си зъби в онези неистово зелени поляни извън града. Но това не ме тревожеше. Бях луда и бях свикнала смисълът на всичко ловко да ми убягва като хлъзгавите коремчета на поповите лъжички, които не особено настойчиво се опитвах да уловя, навлязла до колене в реката. Не настоявах. Не беше необходимо да има смисъл, за да е хубаво. А то беше наистина хубаво. Необяснимо хубаво. Така е хубаво след прашен ден да облееш тялото си с топла вода, а сетне да заспиш в току-що постлани чаршафи, напоени с аромат на прах за пране и слънце.
Никога не му казах, че го обичам. Но го обичах. Обичах изсветлелите от миналото лято кичури в косата му. Обичах дълбоките му трапчинки, когато се усмихваше. Обичах тъжните му очи. Обичах и пръстите му, които се оплитаха във воланите на роклята ми.
Знаех, че няма да продължи дълго. Усещах го с всяка целувка. Вкусът на предстоящото му тръгване. Горчивото на дните без него, които щяха да последват, но не исках да мисля за това. Отпусках се върху раменете му в онези априлски следобеди, които лъжеха, че могат да продължат безкрайно. Мисля, че това беше най-прекрасният април в живота ми. Дори и когато валеше. Дори и когато се страхувах, че наближава да си тръгне от мен.
Случи се в една прохладна сутрин. Не плаках. Бях наясно, че все някога ще се случи. Вървях по Орлов мост и знаех, че той никога повече няма да се върне. Дори и в лудостта си разбирах какво е раздяла. Съзнавах, че е разбил сърцето ми на безброй късчета, които не можех да събера. Но, както казах, бях луда – разбирах всичко, но не го приемах. Затова измислих противоположност на неприемливата реалност. Противоположност, която можех да приема. Пренесох се да живея от другата страна на огледалото в стаята ми, което все още отразяваше неговото присъствие. Заживях в отражението. Само там и само така беше възможно да съм с него. Да е април и той никога да не ме е напускал.
Не му разкрих истината, а на него не му правеше впечатление, че сега спи от моята страна на леглото, а аз – от неговата. Нито дори, че нарцисите в градината не прецъфтяват. До деня, в който не видя огледалото, в което липсваше неговото отражение и в което едно момиче неутешимо плачеше. Обърна се. Погледна ме. Не плачех. Не плачех и той, неутешим като момичето, започна да задава толкова много въпроси, на които не можех да отговоря. Ако му отговорех, щях да разбия сърцето му на безброй късчета. Не можех. Не можех да му кажа истината. Изчаках го да заспи и си тръгнах от огледалото.
Върнах се. Обратно в реалността, където хората се раждат, срещат се, влюбват се, умират и изгниват в черната влажна и тежка земя. Но продължавам да съм луда. Неизлечимо е, защото и до сега ми се иска да изкрещя до бога да спре това безумие да бъдем разделени.
Навън пролетта наливаше щедро жълто и зрееше ненаситна в едрите цветове на нарцисите. Били сме, без да знаем това, новобранци в любовта. Устните ни, безвкусни от всички минали целувки, се допираха съвсем неопитно. Телата ни, любени и разлюбвани толкова много пъти преди, бяха озверели като нарцисите в градината, когато се докосвахме. Не знаехме нито какво правим, нито как се прави. Не знаехме дори, че не знаем. Той навярно се е досещал, че съм луда. Така и не разбрах. Не разбрах и стиховете, които ми рецитираше, прехапал стръкче трева между снежнобелите си зъби в онези неистово зелени поляни извън града. Но това не ме тревожеше. Бях луда и бях свикнала смисълът на всичко ловко да ми убягва като хлъзгавите коремчета на поповите лъжички, които не особено настойчиво се опитвах да уловя, навлязла до колене в реката. Не настоявах. Не беше необходимо да има смисъл, за да е хубаво. А то беше наистина хубаво. Необяснимо хубаво. Така е хубаво след прашен ден да облееш тялото си с топла вода, а сетне да заспиш в току-що постлани чаршафи, напоени с аромат на прах за пране и слънце.
Никога не му казах, че го обичам. Но го обичах. Обичах изсветлелите от миналото лято кичури в косата му. Обичах дълбоките му трапчинки, когато се усмихваше. Обичах тъжните му очи. Обичах и пръстите му, които се оплитаха във воланите на роклята ми.
Знаех, че няма да продължи дълго. Усещах го с всяка целувка. Вкусът на предстоящото му тръгване. Горчивото на дните без него, които щяха да последват, но не исках да мисля за това. Отпусках се върху раменете му в онези априлски следобеди, които лъжеха, че могат да продължат безкрайно. Мисля, че това беше най-прекрасният април в живота ми. Дори и когато валеше. Дори и когато се страхувах, че наближава да си тръгне от мен.
Случи се в една прохладна сутрин. Не плаках. Бях наясно, че все някога ще се случи. Вървях по Орлов мост и знаех, че той никога повече няма да се върне. Дори и в лудостта си разбирах какво е раздяла. Съзнавах, че е разбил сърцето ми на безброй късчета, които не можех да събера. Но, както казах, бях луда – разбирах всичко, но не го приемах. Затова измислих противоположност на неприемливата реалност. Противоположност, която можех да приема. Пренесох се да живея от другата страна на огледалото в стаята ми, което все още отразяваше неговото присъствие. Заживях в отражението. Само там и само така беше възможно да съм с него. Да е април и той никога да не ме е напускал.
Не му разкрих истината, а на него не му правеше впечатление, че сега спи от моята страна на леглото, а аз – от неговата. Нито дори, че нарцисите в градината не прецъфтяват. До деня, в който не видя огледалото, в което липсваше неговото отражение и в което едно момиче неутешимо плачеше. Обърна се. Погледна ме. Не плачех. Не плачех и той, неутешим като момичето, започна да задава толкова много въпроси, на които не можех да отговоря. Ако му отговорех, щях да разбия сърцето му на безброй късчета. Не можех. Не можех да му кажа истината. Изчаках го да заспи и си тръгнах от огледалото.
Върнах се. Обратно в реалността, където хората се раждат, срещат се, влюбват се, умират и изгниват в черната влажна и тежка земя. Но продължавам да съм луда. Неизлечимо е, защото и до сега ми се иска да изкрещя до бога да спре това безумие да бъдем разделени.
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 1352
