Книга на дните :: Бялото писмо

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

07.02.2011 21:13 - Бялото писмо

Автор: slynchova Категория: Лични дневници

Прочетен: 1884 Коментари: 4 Гласове:

Последна промяна: 07.02.2011 21:43

Може би чакаш писмата ми, а те не пристигат. Може би звъниш в нашия празен апартамент, а там никой не отговаря. Може би вярваш, че ще дойда при теб, а мен все ме няма. Може би се измъчваш, че съм те забравила. И аз може би съм те забравила, но тялото ми те помни. Клетките ми знаят кой си. Онази проклета трапчинка на челото ми, която се появява само от неудържимото, разпорващо платната на корабите щастие, те помни. Помни, че си единственият, който знае координатите й. Започнах да живея друг живот, но все още мечтая мечтите от предишния. Нашия. Започнах да обичам друг мъж, а теб не съм спирала. Всеки път, когато мисля за теб, го правя със същата онази нежност. Всеки път, когато си спомням. Не. Не, аз не си спомням. Нищо не помня от миналото. Някак тъжно е, когато си представя как танцувам с Хъкълбери Фин върху черния мрамор. И когато всичко това се изпари неусетно като дим от нечия тежка и ароматна цигара. Когато се опитвам да го върна, а не мога. Някак тъжно е. Събуждането сутрин. Лицето, което се взира в мен от всички стъкла в банята. Непознатото лице, което упорито гримирам, за да заприлича на моето, а то постоянно избива. Натрапчиво. Втренчено. Тъжно. Чашата за чай е тъжна. Тъжно е пакетчето чай от мента. Лимонът дори не е кисел, а тъжен. Много тъжен. Лъжичката. Движението на китката ми, докато разбърквам чая. Всяко движение е тъжно. Съпротивата на тялото ми. Принудата да стои на места, на които ти никога повече няма да дойдеш. Насилието да изтърпява времето, а то всъщност е твоето безкрайно отсъствие. Тъжно е всичко, което не си ти. Разбира се, с твоето тръгване не свършиха празниците. И с него има празници. Обикновено празнуваме себе си, защото няма нищо друго за празнуване. Това са красиви тържества. И тъжни. Докато той спи, слушам през стените как някой бездарно дрънка на пианото. Някой, който също като мен, просто не може да заспи без теб. Гледам луната и ми се иска да я духна като пламъчето на свещта. Иска ми се да ми пожелаеш „лека нощ” на гръцки. Тъжно е, че това повече никога няма да се случи. Тъжно е, че искам. Изкушението да се облека и да изляза на улицата посред нощ, да тръгна по тротоара и повече никога да не се върна е толкова примамливо и тъжно. Почти си представям. Почти вярвам, че е възможно. Само че вероятността да успея се залива от смях. Яркото й червено червило се е размазало върху охилените й устни. Толкова е тъжно да я гледам. Съдбата ми се оказа развратница. Прости ми, че се отказвам от теб. И че го правя с писмо. Че нямам смелостта да го направя, както трябва. Не мога да дойда. Няма да дойда. Не вярвай в мен. Не звъни в нашия празен апартамент. И не чакай следващо писмо. Това е последното писмо. Прочети го. После го изгори. Ако от пепелта излетят бели птици, ще знаеш, че съм те забравила.

Нагоре