Той казва „Добър вечер”. Аз казвам „Добър вечер”. Само че тази вечер не е добра и той знае защо. Тази вечер може би е добра за други двама. Но за двама като нас, които са се разпилели, никоя вечер не е добра. Може би в мен е имало любов за него. Сигурно е имало, само че и нея съм дала на друг.   „Нищо нямам. Нищо не мога да ти дам. Не разбираш ли това?” Той мълчи. Чувам само как линията тихо пращи. Мразя този звук и съмнението, че не ме е чул. Мразя страха да не ме помоли да повторя думите си. Мразя себе си затова, че не мога да ги повторя. Но това не се налага. Той ме е чул и затова мълчи. Заговаря така, сякаш не ме е чул. Казва, че е мислил за мен много и че е искал да ме види през всеки един от изминалите дни. Сега аз мълча. Каквото и да отговоря, ще е лъжа. Той продължава да говори, а аз – да се опиянявам от дрезгавия му и ласкав глас. Този глас, който толкова пъти е звучал в мен, сега отеква в нощта като запис от стара грамофонна плоча и разрежда стържещия звук на трамвайните колела върху релсите. Последните трамваи за днес пътуват към депото. А той накъде пътува? Към сърцето ми или си мисли, че може да го заобиколи? Питам го защо се обажда. Той отговоря, че аз зная защо. Но аз не зная. Не зная дали се обажда заради себе си или заради мен. Не зная дали знае колко лошо прави и на двама ни, като звъни. Зная само, че той знае, че ще приема обаждането. Знае, че ще приема и всичко останало.   май 2008 г.

Много боли когато има някой, който дори и гордостта не може да спре да позвъни и когато въпреки всичките причини във вселената не можеш да отхвърлиш обаждането.