Постинг
12.07.2011 21:41 -
3
Автор: slynchova
Категория: Лични дневници
Прочетен: 538 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 12.07.2011 21:44
Прочетен: 538 Коментари: 1 Гласове:
3
Последна промяна: 12.07.2011 21:44
1.
Вечеряли на масата до прозорците, когато тя се засмяла в лицето му. Така се засмяла, че той нито можел да чуе смеха й, нито да го види. Можел само да го почувства как извира от гърлото му. Нейният смях. Била щастлива. И хубава. Била негова по онзи изключителен начин, по който могат да ни принадлежат единствено нещата, които не можем да задържим. Той се усмихвал. На смеха й. На щастието й. И на себе си, задето толкова много му харесвало да върви до копринената рокля и да преплита пръсти в презрамките й. И задето тревогите му не били толкова нерешими, нито косата му – толкова прошарена. Радостта от вечерята била толкова голяма, сякаш побирала целия свят в себе си или пък била целият свят.
2. Когато мисля за тази вечер, всъщност винаги мисля за него, въпреки че той беше само миг. Беше най-гладният мъж на света, а аз – момичето, което не умее да готви. „Дори таратор ли”, попита плахо той. „Дори таратор”, признах плахо. Мислите ми като нестинарки танцуват безстрашно и неуморимо върху жаравата на тези спомени. В ресторанта на края на града. Посягат да уловят ръцете му, сякаш не проумяват, че това вече е невъзможно. „Обичаш ли ме”, попита плахо той, приведен над покривката с петна от прясно вино и трохи. Аз търкулнах една троха към него. Той не очакваше друг отговор. Усмихна се. Аз се засмях. Не очаквах, че никога повече няма да имам възможност да му кажа.
3.
Три години оттогава. Много съм забравила, но ми стига, че помня това. И незабравимата ни разходка в тайната градина. Броени минути и щеше да е есен, а аз все още не му бях казала. Затварям очи и виждам как вървим един до друг в шумата. Той ми казва, че иска да не се вижда края на тази алея. А аз му отговарям, че тази алея няма край. И спирам. И го целувам. И любовта ни е красива като есенна алея. И тъжна като есенна алея, но ние не знаем. Не знаем, че тази алея има край и че той се вижда съвсем ясно. Три години без него. А аз все още не мога без него. Дори не мога да проумея какво е без него. Без него ми се струва фалшиво. Измислица, от която упорито бягам в нейната противоположност. Единственото време и място, които сърцето ми приема за истински. За другите не съществуват. За другите те са никога и никъде. За мен са единствената възможност да му кажа. И се връщам на нашата есенна алея. Вятърът ме прегръща като топли ръце, които намятат пухкава жилетка на раменете ми. И вече не е вятър. Вече са неговите топли ръце. И аз оставям три рози. По една за всяка година без него. И най-сетне му казвам. Казвам му. Казвам му...
Вечеряли на масата до прозорците, когато тя се засмяла в лицето му. Така се засмяла, че той нито можел да чуе смеха й, нито да го види. Можел само да го почувства как извира от гърлото му. Нейният смях. Била щастлива. И хубава. Била негова по онзи изключителен начин, по който могат да ни принадлежат единствено нещата, които не можем да задържим. Той се усмихвал. На смеха й. На щастието й. И на себе си, задето толкова много му харесвало да върви до копринената рокля и да преплита пръсти в презрамките й. И задето тревогите му не били толкова нерешими, нито косата му – толкова прошарена. Радостта от вечерята била толкова голяма, сякаш побирала целия свят в себе си или пък била целият свят.
2. Когато мисля за тази вечер, всъщност винаги мисля за него, въпреки че той беше само миг. Беше най-гладният мъж на света, а аз – момичето, което не умее да готви. „Дори таратор ли”, попита плахо той. „Дори таратор”, признах плахо. Мислите ми като нестинарки танцуват безстрашно и неуморимо върху жаравата на тези спомени. В ресторанта на края на града. Посягат да уловят ръцете му, сякаш не проумяват, че това вече е невъзможно. „Обичаш ли ме”, попита плахо той, приведен над покривката с петна от прясно вино и трохи. Аз търкулнах една троха към него. Той не очакваше друг отговор. Усмихна се. Аз се засмях. Не очаквах, че никога повече няма да имам възможност да му кажа.
3.
Три години оттогава. Много съм забравила, но ми стига, че помня това. И незабравимата ни разходка в тайната градина. Броени минути и щеше да е есен, а аз все още не му бях казала. Затварям очи и виждам как вървим един до друг в шумата. Той ми казва, че иска да не се вижда края на тази алея. А аз му отговарям, че тази алея няма край. И спирам. И го целувам. И любовта ни е красива като есенна алея. И тъжна като есенна алея, но ние не знаем. Не знаем, че тази алея има край и че той се вижда съвсем ясно. Три години без него. А аз все още не мога без него. Дори не мога да проумея какво е без него. Без него ми се струва фалшиво. Измислица, от която упорито бягам в нейната противоположност. Единственото време и място, които сърцето ми приема за истински. За другите не съществуват. За другите те са никога и никъде. За мен са единствената възможност да му кажа. И се връщам на нашата есенна алея. Вятърът ме прегръща като топли ръце, които намятат пухкава жилетка на раменете ми. И вече не е вятър. Вече са неговите топли ръце. И аз оставям три рози. По една за всяка година без него. И най-сетне му казвам. Казвам му. Казвам му...
Търсене
За този блог
Гласове: 1352
